Подводните самолетоносачи на Япония
Отдалечеността на Япония от Съединени американски щати не отказвала японските стратези от Втората международна война да замислят набези против американците на тяхна територия. Често проектите им били най-екзотични. Например, японците по едно време съществено възнамерявали да бомбардират Америка с хиляди балони. Имало хрумвания и за заплашване, като се употребяват прилепи и птици, инфектирани с бацили. (Как да не си спомним за днешния „ ковид “, който беше публикуван от прилепи?)
Към 1945 година управлението на японските въоръжени сили решило да унищожи шлюзовете на Панамския канал. Този вход от един океан към различен бил от значително значение за поддържането на връзка сред Съединени американски щати и техните съдружници. Чрез Панамския канал се доставяли товари от някои елементи на Британската империя, по-специално от Австралия непосредствено за Европа и редица страни в Южна Америка. Изваждането от строя на тази водна артерия път би усложнило снабдяването с съоръжение и материали за войските на съюзническите сили.
През 1941 година японците не разполагали с техническите благоприятни условия за образуване на офанзива против Панама. Но до края на войната японската промишленост съумява да построи огромни подводници с голямо водоизместване, които можели да носят по няколко самолета.
Командването на военноморските сили на императорска Япония подходило доста съществено към проектирането и построяването на подводния флот. За производството на големи подводници се ползвали истински механически решения. Участвали корабостроителниците в градовете Куре и Сасебо. В работата били включени инженери от Главния военноморски боеприпас в Йокосука.
В разгара на войната японският флот получил подводниците вид „ I-400 “, които можели да изминат до 35 хиляди благи за 100 дни. Запасите от въздух, прясна вода и храна им осигурявали самостоятелност в даден регион, където от борда им да излетят торпедоносци.
Японските инженери създали истински структури на корпусите на огромните подводници. За основа се вземал катамаранът. Палубата била извънредно херметична. В напречно сечение подводницата имала тип на осмица, ситуирана хоризонтално (подобно на математическия знак за безкрайност). Вътре корпусът бил разграничен от плоски загради на 8 отсека. За потапяне на такава подводница й трябвало по-малко от минута. В центъра на корпуса имало херметичен хангар за самолети, крепко затворен с солиден похлупак. Техници и водачи можели да влязат в хангара на самолета през люкове от други отделения на подводницата, което давало опция да се приготви самолета още преди изплуване. Боеприпасите за самолетите били 4 самолетни торпеда, три 800-килограмови и дванадесет 250-килограмови бомби.
За транспорт с подводните самолетоносачи японската компания Aichi основала специфичния бомбардировач M6A1 Seiran, който бил въоръжен с торпеда. Той представлявал поплавков моноплан. Самолетите се натоварвали на борда на подводниците със специфичен кран, планиран за 12 тона.
Всеки подводен самолетоносач имал и лично въоръжение – нормално 8 носови 533-мм торпедни апарата със ресурс 20 торпеда, 140-мм кърмово оръдие и 10 25-мм зенитни автомата, групирани в три 3-цевни и една 1-цевна установка. За да се понижи видимостта на подводницата, корпусът й имал гумено покритие. Главният минус бил високият звук, който конструкторите по този начин и не съумели да преодолеят.
Членовете на американския флот инспектират самолетния хангар на „ I 400 “. Снимка: Уикипедия
Японският флот приемал на въоръжение тези подводници от началото на 1945 г. С тяхна помощ японците възнамерявали да нападат Панамския канал през лятото на същата година. На остров Хоншу правели тренировки за бомбардировки на шлюзове. Лошото било, че по това време към този момент се чувствал изострен дефицит на гориво за полети.
Първата подводна ударна флотилия, която включвала подводници-самолетоносачи, трябвало да тръгне през юли 1945 година Маршрутът й минавал през Индийския океан, около нос Добра вяра. След това трябвало да прекосят Атлантическия океан и да излязат в Карибско море. Американците въобще не очаквали офанзива от тази посока, защото главните военни дейности се водели в Тихия океан.
В последния миг подводниците обаче били ориентирани към атола Улити, където били ситуирани американски самолетоносачи. Операцията по унищожаването им трябвало да бъде осъществена от пилоти-камикадзе, на които били връчени къси ритуални мечове. Операцията почнала на 27 юли 1945 година, когато главните ударни сили – подводниците I-400 и 1-401, на които имало три бомбардировача M6A1 Seiran, тръгнали от пристанището Куре. Ударът трябвало да бъде нанесен на 17 август 1945 г. Но два дни преди началото на офанзивата била получена радиограма, съгласно която подводниците трябвало да се насочат към най-близкото японско пристанище с черни флагове и в надводно състояние. Япония била капитулирала.
По време на завръщането самолетите били потопени в морето на 22 август 1945 г. Три дни по-късно лодките били в ръцете на американците. Японските подводни самолетоносачи били подробно изследвани от американски инженери в базата на остров Гуам. На 31 май 1946 година в региона на Оаху били унищожени подводниците-самолетоносачи I-400 и 1-401. През пролетта на 1946 година общо близо 30 японски подводници от разнообразни видове били потопени от американците в региона на остров Гото.
–
